Българската култура географски и геополитически се формира в условията на Балканския регион - своеобразна “гранично бразда” на християнството с “чужди”, често съперничещи цивилизации. Изводът, че в подобни условия националната ни идентичност търпи многобройни и противоречиви влияния, се разбира от само себе си. 

Митологичното съзнание като резултат от човешката дейност е сложна амалгама от колективни и индивидуални представи, които регламентират устройството на съществуващия свят. То се опитва да обоснове действителността като проява на вечни и неизменни принципи.

Най-често историческите граници на Ренесанса се определят в периода ХV-ХVІІ в. За разлика от средновековието, което обхваща цяла Европа и голяма част от средиземноморието, теретиците фиксират ренесансовата култура в относително по-ограничен ареал: част от Западна Европа – преди всичко Италия, Великобритания, Франция, Нидерландия, Испания и Португалия. В други страни – като Германия, Полша, Австрия, балканските народи, Ренесансът до голяма степен се свързва с идеите за национално обособяване и извоюване на национална независимост през ХVІІ-ХІХ в. Малко по-късно – края на ХІХ в. и началото на ХХ в. в Русия се оформя така наречения “руски религиозен ренесанс”.  

В основата на съвременното разбиране за култура стои античният възглед от времето на софистиката (V в. пр. Хр.), който сравнява духовното култивиране с грижите, полагани от добрия земеделец за полските култури. На тази основа няколко века по-късно Цицерон оформя и понятието и думата, която говори за cultuta anima, която говори за духовна култура. В същото време на латински език идеята за материална култура се изразява с думата cultus. 

Определението на културата като памет на колектива поставя въпроса за системата от семиотични правила (знаци), чрез които жизнениея опит на човечеството се претворява в културата, а последните на свой ред могат да се разглеждат като програма.

Как протича институционализирането на най-достъпното изкуство – музиката? Публичният концерт, като самостоятелна музикална институция, възниква през ХVІІ век. Всички дотогавашни форми на музикалния живот са се установили като постоянна и вътрешно устойчива общност от музикално производство – църквата, двореца, музикалния съвет, музикалната колегия, фолклора.

Първият контакт на българската култура е с паметниците на праисторическата древност – той не може да осигури влияние. Вторият контакт е с порутената, но още незатрита антична цивилизация. Той се осъществява на базата дезорганизация-организация. Исторически това означава, че варварите срутват античната култура, но заедно с това започват да преоткриват нейните постижения.